Усещали ли сте болката?

Съпреживявали ли сте я?

Аз да…

Имам непоносимост към насилието във всякакъв вид, но си признавам, че това над животните ме поставя в ступор и безмълвност. Такава беше историята и на Даки. 7 годишно дакелче, което след неуспешна операция от дискова херния остава инвалид. А нейният собственик удобно се отървава от скованото ѝ телце оставяйки я в един от големите столични приюти, където живее 3 години преди да бъде осиновена.

Сега си го представете – 7 години вие се грижите за едно същество и след това, точно в момента, в който има най-голяма нужда от вас, вие го изоставяте.. Представихте ли си го?

Аз не… НО е факт.

Като че ли живеем във времена на бързата подмяна – счупва ни се телефона – купуваме нов. Компютъра – нов… Печката – нова. Сменяме приятелства, губим такива с лека ръка, забравяме, подминаваме.

Но как забравяме очите?

Очите на кучето, за което сме се грижили, което сме обичали. Как оставяш това телце и си тръгваш? Бързата любов ли ни е по-присъща вече или просто живеем във времена на забравяне? … Ето такива мисли ми минаваха през главата, докато я снимах. По време на сесии обичам да говоря с вас, да ви предразполагам,  а на тази бях мълчалива. Исках толкова много неща да кажа, но ги преглъщах и гледах само с дълбоко уважение, момичето, което е познало своето куче между избелелите гуми на инвалидната количка.

Не знам дали Даки помни предишните си собственици, не знам дали ѝ липсват или физическата болка е изместила болката от предателството, но аз видях само любов. Онази – все още непокътнатата, чистата и искрена любов на едно момиче към едно куче.

А това приятели, това е една от най-хубавите фотосесии, които съм правила, защото ми дава надежда, че като в приказките винаги след дългата и страшна нощ идва свежата сутрин.

Онази, в която едно момиче има своето куче и едно куче има своето момиче.