Тези дни бяхме с приятели и многоооо кучета на едно прекрасно място в Котел. Години наред тези събирания, освен купищата позитивни емоции, носеха в мен и едно тихо, постоянно свиване на стомаха. Причината? Характерът на Айо.
Тя никога не е била от онези социални кучета, които се втурват с размахана опашка към всеки познат и непознат. Не харесва особено много други кучета, а за деца да не говорим. И през цялото това време моята роля беше на пазач…държах я на каишка, бях нащрек във всяка секунда, сканирах хоризонта за потенциални дразнители, за да няма напрежение, да няма инцидент.
Посветих години в изучаване на кучешката психология, четях, наблюдавах, анализирах. Всичко това, за да я разбирам. Да предвиждам рисковете преди още да са се материализирали. Да направя този свят безопасен и добър за нея.
Защото тя винаги е носела залепен етикет. Онзи тежък, невидим етикет с надпис: „Не е добро куче“.
И години наред аз се борех да го опровергавам. Опитвах се да я оправдавам, макар тя самата понякога да не се вписваше в общоприетите стандарти за „мили и послушни“ домашни любимци.
Но тази среща беше различна… Айо просто се отпусна. Прие кучетата наоколо, а те хич не бяха малко. Игра си чудесно с две по-големи момченца, които ѝ мятаха ринг, и нито веднъж не „изяде“ нито едно от малките. Истината е, че тя за тези девет години никога не е хапала. Но лае силно. А аз добре знам как звучи този лай в очите на страничните хора.
Два дни я наблюдавах как искрено се радва на всичко наоколо. И през цялото време в главата ми се блъскаше един въпрос: Тя наистина ли е щастлива, или аз просто изпитвам облекчение, че вече имам „послушно куче“? Такова, което най-сетне се вписва в изискванията…
Дали не остарява? Дали не съм пропуснала момента, в който е пораснала тихомълком?
И тогава ме удари друга мисъл: Ами ако тази дива черта ми липсва? Онзи нестихващ пламък. Онази хала. Онзи див, непокорен поглед, в който потъвах с години, опитвайки се да разчета всяка нейна мисъл.
Колко често самите ние се опитваме да се впишем в чужди определения за правилност? И най-вече прави ли ни щастливи тази крайна дестинация, или всъщност пътят е истинският живот? Целият хаос, поуките, уроците, суровите и неподправени мигове между нас.
Буквално всяка седмица виждам стопани на кучета в студиото, които неуморно се извиняват: „Той принципно не слуша много…“, „Тя си е настъпила ушите днес…“
А в същия момент аз виждам онзи необятен, чисто суров свят, който Айо ми помогна да открия. И толкова силно искам да прегърна тези хора и да им кажа: Всяко куче има правото да бъде просто куче!!!
- Има право да реагира, ако нещо не му е комфортно.
- Има право да покаже страха си, вместо да го крие.
- Има право на собствено пространство и време, за да се адаптира.
Най-важното е да можем да чуем какво ни казват нашите животни, отвъд заучените фрази на съседите от пейката в градинката.
Много мисли преминават през мен сега, докато пътувам обратно към София. Знам, че утре сутрин отново ще ме завърти ежедневната въртележка и може би ще отнеса част от тези прозрения на заден план.
Но има нещо, което няма да забравя никога. Онзи момент, в който чух случайно две дечица да си говорят на поляната:
“– Абе, тя не хапе, виж, че е добричка… просто си лае.”
Постигнахме го, момичето ми.
Благодаря ти, Айо, че си моят най-голям и най-мъдър учител по търпение. ❤️
П.С. Слагам снимка и на трите, защото… ами защото ги обожавам ❤️
