В този свят има странна йерархия на чувствата.
Да обичаш партньора и децата си е нормално.
Но ако обичаш кучето си ти казват “малко прекаляваш“.
Този коментар идва под различни форми, като шега, като снизходителна усмивка, като вежливо мълчание, когато разказваш за него с топлина.
Сякаш съществува някаква граница, до която е приемливо да обичаш животно. А отвъд нея вече ставаш „леко странен“.
Този срам е тих, но постоянен. Насажда се в ежедневието. В отношението към това кои връзки са достойни и кои за съжаление.
Сякаш любовта към кучето е заместител. Нещо вторично.
А истината е друга. Виждам я в работата си. Когато хората ми пишат с едно: „Знам, че е странно, но искам фотосесия с кучето ми…“ Сякаш трябва да се извиниш, че искаш да запомниш любовта. Че искаш кадър, който пази лапа, муцуна, поглед, които значат повече от думи.
Фотосесиите с кучета често са най-смислените и дълбоки. Не само защото животните не следват инструкции.
А защото емоцията е истинска.
Няма поза, която да я изиграе. Няма светлина, която да я направи по-красива. Тя просто е. И трябва да си напълно там, за да я уловиш.
Това изисква не само техника, а усещане. Да знаеш кога да замълчиш, кога да оставиш човека да се разплаче. Да снимаш, без да прекрачиш. Това е професионализъм, който не се учи от инструкции.
И затова отказвам да се срамувам.
От това, че снимам кучета. Че ги обичам. Че давам сцена на връзки, които често са избутвани в ъгъла на „прекалени“.
Няма нищо прекалено в това да обичаш.
Прекалено е да се преструваме, че не е важно. Че не боли. Че не променя живота ни.
Ако някога си се чувствал виновен, че кучето ти значи толкова… знай, че не си сам.
И че тази любов е достатъчна.
Толкова, че да я снимам с уважение.
Толкова, че да я нарека професия.
Толкова, че да я защитавам – кадър по кадър.
