Снощи бях на едно комедийно представление, 2 часа искрен смях, подейства ми невероятно ободряващо. Но защо го пиша това… Постановката завърши с един много искрен монолог как сме тук “само за малко”
Докато излизахме от залата още звучаха тези думи в ума ми.
Колко “за малко” сме всъщност. И колко бързо минава това „само за малко“.
После си помислих за кучетата ни…
Те също са тук само за малко. Но дали ние наистина сме с тях?
Сутрин набързо между кафето и телефона. Вечер уморени, с мислите си в друго място. В почивните дни може би малко повече.
И въпреки това очакваме толкова много.
Да са възпитани. Да не лаят. Да не пускат косми. Да стоят мирно, когато ни дойдат гости.
Да ни чакат, да ни се радват, да запълват празнините, които ние не сме успели да запълним сами.
Да бъдат нашата тишина, когато шумът ни уморява. И нашият дом, когато се чувстваме изгубени.
Колко лесно е да забравим, че те не са тук, за да ни служат. А просто, за да бъдат с нас.
Да споделят краткото ни „само за малко“.
Когато един ден погледнем назад, няма да си спомним колко добре са били обучени, а колко често сме ги гледали в очите. Колко пъти сме оставяли телефона и сме си позволявали да бъдем заедно, ей така без изисквания, без „трябва“, без „после“.
Кучетата ни не искат нищо повече от това да бъдем тук. Сега.
Защото за тях „само за малко“ е целият живот.
***
Остави телефона. Погледни ги в очите. И им дай 5 минути. Не 5 остатъчни минути, а 5 минути, в които си само техен..
Обещавам ти, че ще помниш тези 5 минути някой ден 
