Получих преди дни едно съобщение, което много ме трогна. Не веднъж съм казвала, че възрастните кучета са ми много специални, не само, защото едно от моите е вече такова.

Сякаш тиктакането на часовника ми се забива в слепоочията и усещам, как идва момента, за който не искаме да мислим…

Най-специалните фотосесии, които правим са тези, в които кучетата са към своят край. Имала съм не едно обаждане, в което ми казвате – остава ни около седмица, може ли да дойдем да го снимаме. Може! Винаги може. Снимала съм с 39 градуса температура, само и само да не откажа, защото… чувам пак тиктакането..

Тик- так… В почти невиждащите очички.

Тик-так… В задъхването и невъзможността да ходят.

Тик-так… В кашлицата от рака на белият дроб…

Не искам да ставам сантиментална, но няма и как да не съм. Защото виждам лицата ви, когато влизате в студиото – притеснени и загрижени. Чувам историите ви за един цял живот, усещам болката ви, прикрита от веселите спомени, от малките ви ритуали, от големите ви моменти заедно., виждам как лека полека се усмихвате и ви олеква… И го приемате. Поне мъничко. Виждам погледите ви, силните прегръдки, с които не искате да се отделите от кученцето, как му говорите, как стъпвате леко около него, сякаш е перце, което всеки момент вятъра ще издуха. Завинаги.

След тези фотосесии затварям вратата след вас и искам да я отворя пак и да ви кажа толкова много неща, а не мога.. Мога само да изразя целият почит към вашата любов с моите снимки. В малките запечатани във вечността мигове.

Избрах тези снимки на 15 годишната Кая, която почина седмица след нашата фотосесия. Има кучета, които ми бъркат в душата, обръщат я, прегръщат и я понасят.. някъде много нависоко, където всяка една дама, трябва да има своите си перли в живота.